Румене, не се учудвам, че дойдоха и за теб!

Ваня Ставрева до главния редактор на Поглед.инфо

Скъпи приятелю,

Точно преди пет месеца, на 13 декември 2017 г., припомних добилото световна известност стихотворение на Мартин Нимьолер „Когато те дойдоха...”.

Поводът беше устройването на другарски съд и заклеймяването на народния представител Красимир Янков, който си беше позволил да разкритикува участието на Корнелия Нинова в приватизацията и да каже, че тя „е изпълнявала политическата програма на дясно правителство с премиер Иван Костов”.

Тогава си помислих, че Янков няма на кого да се сърди, защото самият той беше участвал в избирането на Нинова, а след това беше подкрепил конгресното решение за разправа със старите, (както, спомняш си, беше постъпил и Георги Гергов). Но в случая ставаше въпрос за свободата да се изразява лично мнение. Тогава все още се занимавах активно с журналистика и затова реагирах с редовете, които написах със заглавието „Първо бяха "старите", после "деветимата", днес са говорещите, а утре ще дойдат за вас...”.

Написах го, защото Янков не беше първият, а поредният.

Първо бяха „старите”, които бяха нарочени за лошите и за пречката пред възхода на партията. Всъщност, ние с теб знаем, че грехът им беше, че имат опит, ерудиция и идеологически устои, за да отстояват лявата същност на БСП. Грехът им беше, че с работата си в парламента и с участието си в обществено-политическия живот биха правили още по-видима безпомощната несъстоятелност на мнозина от „новите”. Затова бяха отстранени – на принципа „нет человека — нет проблемы”. Не за друго.

Вече се видя , че не те са проблем за БСП, защото отстраняването им не доведе до победа на изборите. Но и това беше маскирано с пропаганда за удвоения брой депутатски мандати, а истината я знаем – на избори, след като е била в управлението, БСП е получавала около 40 мандата. През 2009 г. след кабинета Станишев – 40 мандата, през 2014 г. след кабинета Орешарски – 39 мандата. Когато е била в опозиция – двойно повече. През 2005 г. след кабинет на Сакскобурготски – 82 мандата, през 2013 г. след кабинета Борисов-1 – 84 мандата, през 2017 г. след кабинета Борисов-2 – 80 мандата.

Толкова за „старите”. Тема за друго разсъждение е, защо от Изпълнителното бюро бяха изхвърлени Сашо Симов и Стоян Мирчев, Весела Лечева и Красимир Янков, но в разрез с декларираните принципи бяха оставени Крум Зарков и Валери Жаблянов; защо хора в разцвета на силите си бяха отстранени с етикета „стари”, но 80-годишният бивш депутат и министър Радослав Гайдарски се оказа „нов”; защо 12 г. в парламента за едни е пределът, но за други, като Стефан Данаилов, уставът може да бъде погазен .

После бяха „деветимата” – митична група на нарочените за вътрешна опозиция, които "стоят отстрани и критикуват през телевизията тези, които работят". Нинова ги сведе до девет души, но не й стигна смелост да ги назове поименно. Защото, ако бяха казани имена, щеше да се види, че не са девет, не са и 99, а много повече.

Затова не се учудвам, че сега наред е „Поглед.инфо” – най-силната лява медия в България, чиято вина е, че не участва в поддържането на измамната виртуална реалност за случващото се в БСП. Че има смелостта да изпълнява отговорността си пред истинските леви хора в БСП и в България – да разсъждава, да анализира, да предоставя алтернативен поглед, да критикува и да бие камбаната.

Не се учудвам и на предявените огромни искове за 220 хил. лева – това говори само за себе си. Четох някъде, че единият обиден, ако спечелел делото срещу теб, щял да даде парите за ремонт на 10 клуба на БСП в малки населени места.

Ще се учудя, обаче, ако се намери и един партиен клуб, който да приеме такива кървави пари от евентуалното убийство на една от малкото леви медии в България.

Преди да завърша, ще си позволя да цитирам дословно написаното от мен преди пет месеца във „Фактограф.бг”:

„Когато нацистите дойдоха за комунистите, аз мълчах;

не бях комунист.

Когато дойдоха за социалдемократите, аз мълчах;

не бях социалдемократ.

Когато дойдоха за тези от профсъюзите, аз мълчах;

не членувах в профсъюз.

Когато дойдоха за евреите, аз мълчах;

не бях евреин.

Когато дойдоха за мен - вече нямаше кой да говори.

Цитирам Мартин Нимьолер като напомняне. Нищо повече.

Напомняне към снишените, мълчащите и треперещите.

Треперещите да не загубят депутатската си копанка, от която плюскат до пресищане - официално и под масата.

Треперещите да не изпуснат жалката си порцийка от партийната баница.

Треперещите да не изпаднат от каруцата, която може някога да ги откара в бленуваната страна, в която те ще са на власт.

Напомняне към сгърчените от забитото във врата им токче, които вият наум, но мълчат.  Мълчат, защото бруталните саморазправи са с други.

А утре ще дойдат за тях... И тогава няма да има кой да говори...

13 декември 2017 г.”

Днес, за разлика от тогава, съм оптимист.

Виждам, че има кой да говори.

Защото ти не мълчиш!